Морето през януари

Лятното море е ясен пейзаж. Топло слънце, горещ пясък, хора във вълните и една особена приповдигнатост, която се носи навсякъде като южняшки бриз. Зимното море е различно. Оставено на себе си. Диво и сурово. Без хора и без примеси. Никога не го бях виждала така, преди в края на януари да тръгна на североизток.

Да пътувам към морето в това време е приключение. Тръгвам с идеята, че проходите може да са затворени, а пътищата – така навяти, че да не мога да премина в нито една посока. Въпреки ескимоските условия обаче успявам да стигна до северните ни плажове почти без затруднения, на места карайки по шосе, притиснато от над метър сняг от двете страни. Някъде към Каварна снежната покривка рязко изчезва, а после се появява отново доста по-рехава, включително на малки петна по пясъка на Крапец и Дуранкулак. Пътят между Тюленово и Камен бряг, който свързвам с безкрайни житни поля, ме посреща с гола земя. С черна пръст, в която тук-там стърчат бурени. Докъдето ми стига погледът е празно. В далечината се мяркат само редиците ветрогенератори.

Рибарските къщи около фара на Шабла са призрачни. Не свети нито една лампа, единствено сиянието на фара говори за някакво човешко присъствие. По пътя към близкото езеро Тузла се разминавам с една-единствена кола. Малко преди да започне да се здрачава, плажът най-после е под краката ми, осеян с хиляди изхвърлени на брега миди и няколко умрели птици. Януарското море е безмилостно и, както ще разбера по-късно, птичите трупове са обичайна гледка. Тази смърт е алегория на зимата тук. 

В най-студените месеци морето се вълнува силно. Бумтенето на вълните буди нощем, а блесналото слънце след изгрев е измамно – толкова е ярко, сякаш носи топлина, но не носи нищо. Достатъчна ми е една минута на брега на Тюленово, за да усетя как ръцете ми под ръкавиците замръзват. Вятърът е леден и реже през дрехите без никакво усилие, докато дъхът ми чертае различни фигури при всяко вдишване и издишване. Студът на морето е друг – различен от студа в планината или в София. Уж е по-мек и температурите не са толкова ниски, но заради вятъра пронизва дълбоко чак до костите.

По пътя към крайната северна точка – къмпинг Космос, виждам, че Дуранкулашкото езеро е покрито със сняг. Сред пустата земя сега се белее като изцъклено око на гарван. Селата наоколо са почти празни. Само от време на време подминавам някой паркиран автомобил, но нищо повече. Сякаш е натисната пауза, всичко е замръзнало и дните ще продължат своя ход след месеци. Бунгалата на Дуранкулак са дори по-призрачни, а на плажа виждам три неща: още трупове на птици, куче и нищо. На брега на Крапец се стеле същата пустота, но е различно. Скалите отзад укротяват пейзажа и успокояват погледа. Дори и през зимата този плаж вдъхва една особена мекота. Интимност, която сгрява и ще ме държи през целия път обратно към София. 

Може би защото само̀ не носи емоции, зимното море е трамплин за нашите собствени. Те могат да бъдат и на двата полюса, зависи с какви куфари се движим. Пустите плажове на Дуранкулак и Крапец за мен бяха по-красиви от всякога. Замръзналата вода в дупките по скалите на Тюленово беше поезия. Вятърът, който ме вееше като платно на нос Калиакра, беше самата свобода. Мразовитото море всъщност е удобен фон, на който да изследваш вътрешните си пейзажи. Студен и суров, но празен и ненатоварен от нечии очаквания.