Сезонът на плана

За 40 минути може да направите много неща. Домашна пица. Една тренировка. Две екселски таблици. Както и да отидете до Плана планина, за да изперете мозъка и да наберете пресни сили за готвенето, фитнеса и работата.

Есента е натрапчива, но нетрайна. В сезона с най-наситените цветове, различни ден след ден, използвам всеки свободен час, за да гледам как потъмняват листата. Този път решавам да отида до Плана, която не е дял от Витоша, както погрешно се смята, а отделна планина. Качвам се в колата, задминавам Бистрица и Железница и след само 40 минути шофиране от центъра на София, спирам малко след параклиса над село Плана.

Първото, което усещам с отварянето на вратата, е чистият въздух. Още ми е трудно да повярвам колко силен е контрастът с онова, което дишаме долу в града. Поемам дълбоко и главата ми се замайва. С издишването тръгвам по пътеката навътре в гората, където ме пресреща голямо кротко куче. "Hey, doggy", казвам му, докато се разминаваме, а то спира, близва ме по ръката и си продължава по пътя. Аз също.

Нужни са само няколко минути ходене по горския път, за да си изчистя мислите. Обичам да вървя. Безцелните разходки ме карат да се чувствам по-жива. Не броя метрите, които изминавам, но отбелязвам всички цветове на есента върху дърветата. Мозъкът ми се насища с кислород и красота, пред която винаги се чувствам малка.

Плътната гора се пропуква от някоя поляна, после пак се сгъстява. Сред мократа трева различавам няколко гъби. Обирам ги, за да не ги търси някой по време на изборите.

Продължавам да вървя в пълна тишина, докато в някакъв миг не чувам зад себе си леко свистене. Разпознавам шума, затова леко отстъпвам втрани, за да пусна велосипедиста, с който си разменяме по едно дружелюбно „Добър ден“. Очевидно имаме една цел – краят на пътеката.


Дърветата се сгъстяват, забавям ход и влизам бавно между тях. Земята е мека под ботушите ми, въздухът е пропит с миризмата на влага, есенни листа и торни червеи. Гората е тиха и магична, чуват се само моите стъпки. Връщам се на пътеката и продължавам да крача. Погледът ми се спира върху красиво растение, скрито в шумата, което сякаш никога не е било зелено. Навеждам се и откъсвам едно стръкче. Докато го гледам, си мисля, че в този момент на света няма нищо по-нежно. 

След час разходката ми ме отвежда при купчината огром­ни сателитни чинии, клекнали в ниското на планината. Горският път се влива в широко поле с хребети по края, на което оставам само за малко. После поемам по обратния път – с нетърпение, заредена от есенния въздух. Когато навлизаме в ноември, всеки цветен ден е празник, но няма как да го усетиш зад прозорците вкъщи. Плана е близо, а следващата събота – съвсем.