Батак и Беглика през зимата

В последните шест месеца отидох два пъти до язовирите Батак и Беглика. При първото пътуване лятото все още не бе напуснало планината и пустите брегове пазеха отпечатъците от рибарски стъпки. Водата в язовир Батак не помръдваше, застинала в спокойната си прегръдка, а слънцето падаше косо и обливаше всичко в топлина. Бе началото на септември и Голям Беглик също бе празен, спокоен и тих. Родопите умеят да омагьосват всеки свой гост и това късно-лятно пътешествие го доказа. 

Второто ми пътуване из района бе в началото на февруари в дълбоката зима, покорила високото на планината. По една или друга причина и двете ми пътувания бяха много лични. Тихи и преизпълнени с емоции. През февруари следвах пътя, започнал от Рила и отвел ме в Родопите. Батак и Беглика през зимата са съвсем различни. Красотата е в тях, но по друг начин – суров и с незаоблени ръбове, които пронизват душата. Първото което прави впечатление е абсолютната тишина. Толкова е тихо, че започваш да се стряскаш от шума на собствените си мисли. Тишина, нарушавана единствено от внезапен вятър.

Батак е замръзнал през февруари. Все още спи под завивката на дълбок лед, който само тук-там е пропукан от неумолимото слънце. В тези процепи, подобни на неизлечими белези, се отразява и планината. Докато гледаш непоклатимата сила на сезоните, които се съдържат един в друг, може да те изненада единствено някоя птица, появила се от нищото, която с крясък минава над главата ти. Гледката е безкрайна и нарушена единствено от няколко дървета, които изглеждат потънали в един и същ стар разговор, воден отново, и отново и отново. Сезоните, които се крият един в друг, прозират малко встрани от язовира, където сухата трева се бори за своето съществуване, а едно самотно дърво се впива в кристалната синева на небето.  

Тих и малко тягостен зимният Батак ме прикани да продължа нагоре, още по-високо към Голям Беглик. Пътят до там се вие усойно и през зимата се разминаваш се само с няколко камиона с борови трупи, които не бързат за никъде. Ниската скорост обръща обяда в следобяд и слънцето започва своя ход надолу към хоризонта. Горе на язовирната стена, и пътя към Девин, всичко е в лед. Буквално всичко. Ледът е толкова дебел, че мога да различа седнали на столчета рибари по средата на язовира, които са направили дупка за въдиците си. Бреговете също сякаш са забравили лятото, което се бутнува в остатъка кафява земя, непокорена от снеговете.   

Тишината на Голям Беглик е още по-осезаема, а зимата още по-дълбока. В Родопи зимата е друга, а не като в Рила. Усещам това особено силно, когато и последните лъчи на слънцето изчезват в делечината. Внезапно ми става студено и мрачно, но въпреки това откривам поредното отражение в пропукана част от замръзналия язовир и си помислям, че няма нищо по-красиво от суровата планина. Докато бавно потеглям наобратно за пореден път осъзнавам, че природата разкрива най-добре кой какъв е и че пред нея всички сме само прах, оставен на вятъра.