До Белоградчик и назад

Едва ли има човек, който да не е чувал за Белоградчишките скали, но колко всъщност са ги виждали скоро? С този въпрос в ума избрах новата дестинация за уикенда. Северозападна България рядко попада в първите ми хрумвания за пътуване, но всъщност цялата околност в посока Дунава е пълна с изненади.  Северозападна България е много различна от всички места, които може да посетите. Най-краткото й описание би се съдържало в думите „сурова красота“. Запомнете тези две думи и скачайте в колата.

Има два начина да стигнете до Белоградчик – през прохода Петрохан или през Враца. Тъй като и двата маршрута предлагат много интересни места и гледки, препоръчвам да започнете с първия и да се върнете по втория. Поне така направих аз. Калкулирайте, че на изхода на София в посока Костинброд има сериозни ремонти и със сигурност ще загубите минимум 30мин. После е лесно, а пътят е много красив.  Преминава през един куп села, разположени на голямо разстояние едно от друго, като през цялото време дълбаете в просторите на Стара планина. Една първа любопитна спирка още в началото на това пътуване е село Царичина, известно с историята си разкопки в търсене на НЛО през 80-те години на 20 век. Ще видите табела за селото не много след Костинброд. За съжаление комунистическата власт е бетонирала цялата история буквално и преносно, защото на мястото на разкопките в момента има бетонна плоча и ако няма някой местен да ви покаже къде са били, не бихте ги разпознали. Все ако ви влекат истории за мистерии и загадки, отбийте се за час там и си поговорете с някой свидетел на събитията.

Продължавате напред и малко след отбивката за село Василовци, попадате в първия проход – Бучин. Шосето започва да се вие между хребетите на Стара планина, а температурите леко се понижават. Този път в посока Север доста често потъва в мъгли, особено в проходите, така че подгответе, че без значение в какво време тръгвате от София, ще стане студено. Затова пък района е добре познат хубавото си кисело мляко. Може да си купите домашно от почти всяка къща в село Гинци. Това е едно от най-дългите села в България и докато пътувате през него, ще забележите кацналите пред всяка порта буркан с кисело мляко, мед и надписа „пресни яйца“. В по-топлите дни тази гледка е гарнирана с полу-заспала баба на стол, която почти се е сляла с пейзажа.

Не след дълго влизате в Петрохански проход, за който ви трябва здрав стомах. Завоите са толкова много, че в някакъв момент може да забравите, че съществуват прави отсечки. Гъстата гора наоколо обаче е забележителна. И въпреки, че проходът не е за хора с клаустрофобии, понеже дърветата почти през цялото време правят тунел, препоръчвам този път като един от много красивите зиг-зази, които може да направите на север. След спускането продължавате по главния път, като отново имате опция за малка отбивка. Този път до красивия Клисурски манастир, намиращ се на около 6-7 километра встрани. Ако религията не ви изкушава, следват отново няколко села, подминавате табелата за Берковица и следвате тази за Монтана. През цялото време пътят преминава през огромни полета, в делечината на които се виждат снежните върхове на Стара. Гледката често пъти спира дъха, а наоколо ви е толкова зелено и просторно, че очите не се насищат.

Малко преди Монтана вдясно ще различите водна площ. За нея няма табела, но ако се отбиете, ще откриете цял лабиринт от парко алеи, превзети от трева и дървета. Ще различите и основите на малки бунгала, отдавна изгубени във времето. Единствено чрез подсказката на Google location ще разберете, че сте комплекс Сините езера. В момента това място е диво, спокойно и населено с гнездящи щъркели. Няколко снимки и се връщате на пътя за Монтата, за да отклоните към язовир Огоста, който лежи на една отсечка към Белоградчик.

Огоста е един от големите язовири в България. Дори и тук се открива суровостта на севера, защото около безопастността на съоръжението дълги години са се водили дебати, а дори и днес в основата му има хора от Гражданска защита. Язовирът обаче е много красив. Има си своите места за риболов, и е достатъчно голям, за да откриете различни „пристанища“, от които да му се насладите. След като обиколите почти изцяло западната му страна, пътят ще ви отведе към села, в които няма почти никакъв признак на живот. Това е в ниската част на планината, в която има отбивки за множество манастири и за Чипровци, който е не само град на килими, но и голямо средище на католиците в България.

Тъй като този път към Белоградчик е много близко до границата интересно отражение е дала архитектурана на съседите ни, видима в къщите, които ще видите. Най-ясно това личи в село Долни лом – невисоки къщи, с много и огромни прозорци, насочени към улицата. По натам по пътя селата стават все по-населени и оживени, а задължителна спирка е Боровица и едноименната изба, откъдето може да си купите няколо бутилки прекрасно вино. Село Извос пък е в непосредствена близост до Белоградчик и си заслужава да му обърнете внимание. Тук има много къщи за гости и всъщност препоръката ми за спане е именно село Извос. Вила „Маркашница“ може да бъде наета изцяло, а събира 10 души. В момента цената върви около 20лв на нощ на човек. Има отделна кухня и сте оставени изцяло сами на себе си и на малкия басейн в двора. В Извос има и други къщи за гости, така че ако ударите на камък с „Маркашница“, почукайте на коя да е врата. Но това е спането, а преди него си заслужава да видите залеза над Белоградчишките скали.

Белоградчик е малък град. Достатъчно е да се спуснете по главната улица, за да видите монополния соц-хотел, градската галерия, ресторантите и кафенетата, които са пълни с хора, небързащи за никъде. Освен галерията интерес предизвиква и природо-научния музей на града, кацнал малко нависоко. Една разходка обаче не е излишна. Главен акцент на града, разбира се, са природните чудеса на Белоградчишките пирамиди и лежащата в основите им каменна крепост. Гледката, която се разкрива от и над тях, е наистина забележителна и е отвъд всички думи. Феноменални скални късове в медено-червен цвят с височина 200 метра, разположени на 30 км напред, а зад тях простор, докъдето ви стигне погледа. Една малка Американска Аризона само на три часа от София. Заслужава си да видите Белоградчишките скали отново, дори и да сте ходили или виждали на снимки 100 пъти техните причудливи силуети. Наистина спират дъха.

Градът не предлага богат набор от места за спане, а от вече изпитаните, отново препоръчвам близкото село Извос. За сметка на хотелите, Белоградчик е пълен с евтини ресторанти, в които двама души ядат тристепенно меню за не повече от 20лв. Където и да изберете да спите или храните, се върнете в София по друг път. В случая той минава вляво към село Фалконец, за да ви отведе на главния Е79. Преди него ще видите отново поредица от хребети и върхове в заснежени върхове в далечината. Този път е особено подходящ за преследване на бури и често пъти може да ви завали дъжд там. Особено в този сезон. Ако не ви е страх да се намокрите, карайте срещу дъжда и уловете всеки миг на валежа с камерата си.

Връщането по този път е малко по-кратко и минава  през Враца, поредица от малки села, близостта на Мездра и дълги полета, преди да се отклоните към Ботегврад и след това да се качите на магистралата към София. От там до успешното акустиране в града е съвсем малко път, който ще е съвсем недостатъчен да отмиете зеленото на Вечните северни полета. 

 

Текстът е публикуван със съкращения в Programata.