Белмекен през зимата

Язовирът Белмекен в Рила е едно наистина специално място. Често ходя до там, но не го бях виждала през дълбоката зима. До този февруари. Тръгвам с малка кола, питайки се дали въобще ще успея да стигна язовира. Въпреки че в ниското на планината е пролет, знам от опит, че нагоре всичко се променя. Планината е гостоприемна, но сурова. Избирам пътя през Юндола с мисълта, че на слизане ще мина от другата страна през Сестримо. И двата пътя биха ме отвели на слизане в посока Пчелин, където би бил идеалния завършък на подобно приключение. Началото на февруари е и по пътя се разминавам единствено с камиони, пълни с дървени трупи. От време на време профучава и някоя друга кола. 

От Велинград тръгвам нагоре към Юндола и малко преди пътя за Белмекен, виждам баба и дядо, които продават домашни сладка и билки. Никога не пропускам възможност да поговоря с такива хора, затова спирам до тях и питам за сладко от диви ягоди, купувам едно, а междувременно дядото ми предлага от обяда си – хляб, лук и салам. Отказвам, защото не ям месо, но ми става мило. Споделянето на храна е отличителна черта на хората в планината, било то в Рила, Родопите или другаде. Питам го дали не им е студено – греят се само на малко газениче в една собственоръчно построена ламаринена колибка с размери два на два метра. Дядото ми отговаря, че са много здрави, защото пият много Рилски чай. Междувременно бабата ми налива от чая им и ме моли да не й отказвам. Приемам с радост, взимам си сладкото и се сбогуваме. Потеглям нагоре и 50 метра след това чистият път вече е снежен и пуст, а вековните борове отстрани правят тунел, в който пристъпвам търпеливо. Тишината е снежна и пълна. 

Трудно ми е да опиша какво следва по пътя нагоре към Белмекен. Снимките разкават много по-красиво от думите. С повдигането си Рила става бяла. Снегът е много дълбок, а времето толкова ясно, че слънцето заслепява почти до синьо. Познавам пътя, но всеки път го изживявам наново. Особено сега, когато спомените се преследват един друг, а планината ме прегръща още по-силно. Тук виждам група борове, там ято птици, слязли почти до снега. Карам без да спра в направени вече коловози. Смъкнала съм прозорците на колата и въпреки, че градусите са минусови, усещам топлината на слънцето. Имам любима точка, малко преди язовира, на която спирам винаги. От там се разкрива невероятна гледка към планински върхове. До където ми стигне погледа природа и облаци. 

След пет минути вече съм на язовирната стена. Усещам, че вятърът е силен още по движението на колата. Разбирам колко е яростен обаче, след като слизам. Вятърът е с такава мощ, че ме бута назад в седалката. Отварям с мъка вратата и правя крачки. Вдигам Полароида и снимам. Язовирът е под дебела кора от лед и сняг. Водата е застинала отдолу. Толкова е красиво, че се разплаквам. Останалото не може да се разкаже в думи. Час по-късно слизам от Белмекен по същия път през Юндола. Зимата още е във високото на Рила и пътят, който води от другата страна към Сестримо още не съществува. Затрупан е под метър сняг. Може би след месец или два ще се разкрие. Ще бъда там, за да видя смяната на сезоните.