Драгоманското блато

За пръв път посетих Драгоманското блато пред 2012 година и мястото толкова ме вдъхнови, че направих много снимки на лента, част от които по-късно влязоха в първата ми изложба. После стана редовна моя дестинация. Блатото се намира в подножието на планината Чепън – на три километра от село Драгоман и на 40км северозападно от София, така че е лесно достъпно дори и в рамките на един следобед. 

Драгоманското блато е живописно по всяко време на година. И там много ясно можеш да видиш красотата на сезоните. Предпочитанията ми са да го посещавам в късната есен и ранната пролет, когато пейзажът е с наситени жълто-оранжеви цветове, а туристите съвсем малко. Понякога това внася усещането за призрачност, която е особено подподяща за снимки. 

При първото ми ходене в Драгоманското блато имах късмета да вляза до последната точка от дървената пътека, която кръстосваше част от площа му. През 2012 пътеката бе доста изгнила и ходенето по нея бе риск, който поемаш на своя отговорност. Личният ми избор винаги е следвал риска, така че въобще не се поколебах да влизам навътре, докато се озова пред малка барачка за наблюдение на птици. Две минути след като влязох в нея, заснех полета на около 100-тина птици, литнали заедно след внезапен далечен шум. 

Драгоманското блато е съвършено място за birdwatching. Всеки изкушен ортинолог е бил поне веднъж там. Блатото, с площ от около 350 хектара, е важна влажна зона, обитавана от над 220 вида птици и част от пътя на миграцията Via Aristotelis между Европа и Африка. Извън статистиката това място е просто невероятно красиво. Особено в късните следобедни часове, когато слънцето клони към заник. 

В последните две-три години дървената пътека малко по-малко се разруши. Или пък бе разрушена с цел да се подмени, не съм сигурна. Ясно е само, че в момента разходката в Драгоманското блато е сведена до минимум – вървиш не повече от 3 минути, преди да стигнеш края на пътеката, далеч преди онази къщичка за птици, която посетих през 2012-та. Открих това при последното ми ходене в средата на март. Първоначално ме хвана яд, че заедно със спътниците ми не успяхме да влезем навътре. После обаче реших, че може би така е по-добре. На фона на боклуците, които открихме в началото на зоната, ми се стори удачно това, че природата се прибира в дивото си. И че птиците ще бъдат необезпокоявани, преди да поемат нанякъде.