Резово

Малко неща могат да ме развълнуват повече от красотата на природата. Още повече ако тя се разкрива близо до море. Преди по-малко от седмица посетих българското Черноморие, където не бях ходила отдавна. В последните години ме бе отвратило застрояването навсякъде, а и Гърция е далеч по-близка дестинация до София. Черно море обаче си остава моя страс, която трудно може да бъде описана. Просто там е различно. Морето е друго - по-сурово, но и по-меко. 

Небето над Резово

Небето над Резово

Средата на април се оказа страхотно време да бъдеш на Черно море. Пренаселените курорти са извън сезона, празни, но и грозно-застинали в своята бетонна прегръдка, която от година но година се стяга все повече и повече. Първоначалната ми идея бе да пренощувам в Синеморец. Обичам мястото, суровия плаж и вливането на Велека. С влизането в Синеморец обаче, разбрах че спомените ми са далеч от реалността. Дори и там е застроено - на китните поляни, които гледат към плажа вече има затворени комплекси и е отвратително. Оставаше ми само една надежда - любимото Резово. 

Небето над Резово

Небето над Резово

Най-южната точка на Черно море е все така спокойна. За щастие в Резово няма плаж и причина някой катил да построи поредното бетонно "чудо". Селото е и погранично, така че строежите са съвсем минимални - има само нови къщи, които обаче не пречат. В момента в Резово е пусто, тихо, диво и толква красиво, че дъх не можеш да си поемеш. Така е и вечер, и нощем, и по изгрев слънце. 

Залез над Резово. 

Залез над Резово. 

По залез слънце е невероятна тишина. Обхваща те отдавна забравено спокойствие. Безвремие в което пренареждаш естествените си приоритети. 

По изгрев морето е спокойно и гладко

По изгрев морето е спокойно и гладко

Едно от най-смислените неща, които можеш да направиш в Резово е да видиш изгрева. Тази природна картина трудно може да бъде описана с думи. Оставям снимките да допълват онова, което прелива в душата ми. 

Небето по изгрев над Резово

Небето по изгрев над Резово

Рецептата за безмерно щастие се крие в ранно ставане, преди 6.30, отиване на скалите и наблюдение на спектакала, който природата разкрива пред очите ти. Всичко започва в пълна тишина и особен сумрак, в който хем няма светлина, хем виждаш. Птиците летят ниско, а облаците са надвиснали докъдето стига поглед. Изведнъж всичко притихва за миг. Застива, а после в рамките на 10 минути слънцето превръща небето в картина на най-добър художник. Черното преминава в тъмно синьо, после в синьо, дълбоко розово, червеникаво, а накрая небето се избистря за един нов ден, в който се чувстваш благодарен дори и от това, че си видял подобно чудо.   

Както винаги съм на ръба.

Както винаги съм на ръба.