Белоградчик

Едва ли има човек, който да не е чувал за Белоградчишките скали, но колко всъщност са ги виждали скоро? С този въпрос в ума избрах новата дестинация за уикенда. Северозападна България рядко попада в първите ми хрумвания за пътуване, но всъщност цялата околност в посока Дунава е пълна с изненади.  Северозападна България е много различна от всички места, които може да посетите. Най-краткото й описание би се съдържало в думите „сурова красота“. Запомнете тези две думи и скачайте в колата.

По пътя към Белаградчик.

По пътя към Белаградчик.

Има два начина да стигнете до Белоградчик – през прохода Петрохан или през Враца. Тъй като и двата маршрута предлагат много интересни места и гледки, препоръчвам да започнете с първия и да се върнете по втория. Поне така направих аз. Калкулирайте, че на изхода на София в посока Костинброд има сериозни ремонти и със сигурност ще загубите минимум 30мин. После е лесно, а пътят е много красив.  Преминава през един куп села, разположени на голямо разстояние едно от друго, като през цялото време дълбаете в просторите на Стара планина. Една първа любопитна спирка още в началото на това пътуване е село Царичина, известно с историята си разкопки в търсене на НЛО през 80-те години на 20 век. Ще видите табела за селото не много след Костинброд. За съжаление комунистическата власт е бетонирала цялата история буквално и преносно, защото на мястото на разкопките в момента има бетонна плоча и ако няма някой местен да ви покаже къде са били, не бихте ги разпознали. Все ако ви влекат истории за мистерии и загадки, отбийте се за час там и си поговорете с някой свидетел на събитията.

Огоста. 

Огоста. 

Продължавате напред и малко след отбивката за село Василовци, попадате в първия проход – Бучин. Шосето започва да се вие между хребетите на Стара планина, а температурите леко се понижават. Този път в посока Север доста често потъва в мъгли, особено в проходите, така че подгответе, че без значение в какво време тръгвате от София, ще стане студено. Затова пък района е добре познат хубавото си кисело мляко. Може да си купите домашно от почти всяка къща в село Гинци. Това е едно от най-дългите села в България и докато пътувате през него, ще забележите кацналите пред всяка порта буркан с кисело мляко, мед и надписа „пресни яйца“. В по-топлите дни тази гледка е гарнирана с полу-заспала баба на стол, която почти се е сляла с пейзажа.

По пътя към Белоградчик.

По пътя към Белоградчик.

Не след дълго влизате в Петрохански проход, за който ви трябва здрав стомах. Завоите са толкова много, че в някакъв момент може да забравите, че съществуват прави отсечки. Гъстата гора наоколо обаче е забележителна. И въпреки, че проходът не е за хора с клаустрофобии, понеже дърветата почти през цялото време правят тунел, препоръчвам този път като един от много красивите зиг-зази, които може да направите на север. След спускането продължавате по главния път, като отново имате опция за малка отбивка. Този път до красивия Клисурски манастир, намиращ се на около 6-7 километра встрани. Ако религията не ви изкушава, следват отново няколко села, подминавате табелата за Берковица и следвате тази за Монтана. През цялото време пътят преминава през огромни полета, в делечината на които се виждат снежните върхове на Стара. Гледката често пъти спира дъха, а наоколо ви е толкова зелено и просторно, че очите не се насищат.

Язовир Огоста.

Язовир Огоста.

Малко преди Монтана вдясно ще различите водна площ. За нея няма табела, но ако се отбиете, ще откриете цял лабиринт от парко алеи, превзети от трева и дървета. Ще различите и основите на малки бунгала, отдавна изгубени във времето. Единствено чрез подсказката на Google location ще разберете, че сте комплекс Сините езера. В момента това място е диво, спокойно и населено с гнездящи щъркели. Няколко снимки и се връщате на пътя за Монтата, за да отклоните към язовир Огоста, който лежи на една отсечка към Белоградчик.

Язовир Огоста.

Язовир Огоста.

Огоста е един от големите язовири в България. Дори и тук се открива суровостта на севера, защото около безопастността на съоръжението дълги години са се водили дебати, а дори и днес в основата му има хора от Гражданска защита. Язовирът обаче е много красив. Има си своите места за риболов, и е достатъчно голям, за да откриете различни „пристанища“, от които да му се насладите. След като обиколите почти изцяло западната му страна, пътят ще ви отведе към села, в които няма почти никакъв признак на живот. Това е в ниската част на планината, в която има отбивки за множество манастири и за Чипровци, който е не само град на килими, но и голямо средище на католиците в България.

По пътя към Белоградчик.

По пътя към Белоградчик.

Тъй като този път към Белоградчик е много близко до границата интересно отражение е дала архитектурана на съседите ни, видима в къщите, които ще видите. Най-ясно това личи в село Долни лом – невисоки къщи, с много и огромни прозорци, насочени към улицата. По натам по пътя селата стават все по-населени и оживени, а задължителна спирка е Боровица и едноименната изба, откъдето може да си купите няколо бутилки прекрасно вино. Село Извос пък е в непосредствена близост до Белоградчик и си заслужава да му обърнете внимание. Тук има много къщи за гости и всъщност препоръката ми за спане е именно село Извос. Вила „Маркашница“ може да бъде наета изцяло, а събира 10 души. В момента цената върви около 20лв на нощ на човек. Има отделна кухня и сте оставени изцяло сами на себе си и на малкия басейн в двора. В Извос има и други къщи за гости, така че ако ударите на камък с „Маркашница“, почукайте на коя да е врата. Но това е спането, а преди него си заслужава да видите залеза над Белоградчишките скали.

Белоградчишки скали.

Белоградчишки скали.

Белоградчик е малък град. Достатъчно е да се спуснете по главната улица, за да видите монополния соц-хотел, градската галерия, ресторантите и кафенетата, които са пълни с хора, небързащи за никъде. Освен галерията интерес предизвиква и природо-научния музей на града, кацнал малко нависоко. Една разходка обаче не е излишна. Главен акцент на града, разбира се, са природните чудеса на Белоградчишките пирамиди и лежащата в основите им каменна крепост. Гледката, която се разкрива от и над тях, е наистина забележителна и е отвъд всички думи. Феноменални скални късове в медено-червен цвят с височина 200 метра, разположени на 30 км напред, а зад тях простор, докъдето ви стигне погледа. Една малка Американска Аризона само на три часа от София. Заслужава си да видите Белоградчишките скали отново, дори и да сте ходили или виждали на снимки 100 пъти техните причудливи силуети. Наистина спират дъха.

Белоградчишки скали.

Белоградчишки скали.

Градът не предлага богат набор от места за спане, а от вече изпитаните, отново препоръчвам близкото село Извос. За сметка на хотелите, Белоградчик е пълен с евтини ресторанти, в които двама души ядат тристепенно меню за не повече от 20лв. Където и да изберете да спите или храните, се върнете в София по друг път. В случая той минава вляво към село Фалконец, за да ви отведе на главния Е79. Преди него ще видите отново поредица от хребети и върхове в заснежени върхове в далечината. Този път е особено подходящ за преследване на бури и често пъти може да ви завали дъжд там. Особено в този сезон. Ако не ви е страх да се намокрите, карайте срещу дъжда и уловете всеки миг на валежа с камерата си.

Валежи над село Черно поле. 

Валежи над село Черно поле. 

Връщането по този път е малко по-кратко и минава  през Враца, поредица от малки села, близостта на Мездра и дълги полета, преди да се отклоните към Ботегврад и след това да се качите на магистралата към София. От там до успешното акустиране в града е съвсем малко път, който ще е съвсем недостатъчен да отмиете зеленото на Вечните северни полета. 

Белоградчишка крепост.

Белоградчишка крепост.

 

Текстът е публикуван със съкращения в Programata.