Батак и Беглика през зимата

В последните шест месеца отидох два пъти до язовирите Батак и Беглика. При първото пътуване лятото все още не бе напуснало планината и пустите брегове пазеха отпечатъците от рибарски стъпки. Водата в язовир Батак не помръдваше, застинала в спокойната си прегръдка, а слънцето падаше косо и обливаше всичко в топлина. Бе началото на септември и Голям Беглик също бе празен, спокоен и тих. Родопите умеят да омагьосват всеки свой гост и това късно-лятно пътешествие го доказа. 

 

Второто ми пътуване из района бе в началото на февруари в дълбоката зима, покорила високото на планината. По една или друга причина и двете ми пътувания бяха много лични. Тихи и преизпълнени с емоции. През февруари следвах пътя, започнал от Рила и отвел ме в Родопите. Батак и Беглика през зимата са съвсем различни. Красотата е в тях, но по друг начин – суров и с незаоблени ръбове, които пронизват душата. Първото което прави впечатление е абсолютната тишина. Толкова е тихо, че започваш да се стряскаш от шума на собствените си мисли. Тишина, нарушавана единствено от внезапен вятър.

Батак

Батак

Батак е замръзнал през февруари. Все още спи под завивката на дълбок лед, който само тук-там е пропукан от неумолимото слънце. В тези процепи, подобни на неизлечими белези, се отразява и планината. Докато гледаш непоклатимата сила на сезоните, които се съдържат един в друг, може да те изненада единствено някоя птица, появила се от нищото, която с крясък минава над главата ти. Гледката е безкрайна и нарушена единствено от няколко дървета, които изглеждат потънали в един и същ стар разговор, воден отново, и отново и отново.

Батак

Батак

Сезоните, които се крият един в друг, прозират малко встрани от язовира, където сухата трева се бори за своето съществуване, а едно самотно дърво се впива в кристалната синева на небето.  

Батак

Батак

Тих и малко тягостен зимният Батак ме прикани да продължа нагоре, още по-високо към Голям Беглик. Пътят до там се вие усойно и през зимата се разминаваш се само с няколко камиона с борови трупи, които не бързат за никъде. Ниската скорост обръща обяда в следобяд и слънцето започва своя ход надолу към хоризонта. Горе на язовирната стена, и пътя към Девин, всичко е в лед. Буквално всичко. Ледът е толкова дебел, че мога да различа седнали на столчета рибари по средата на язовира, които са направили дупка за въдиците си. 

Голям Беглик 

Голям Беглик 

Бреговете също сякаш са забравили лятото, което се бутнува в остатъка кафява земя, непокорена от снеговете. 

Голям Беглик 

Голям Беглик 

Тишината на Голям Беглик е още по-осезаема, а зимата още по-дълбока. В Родопи зимата е друга, а не като в Рила. Усещам това особено силно, когато и последните лъчи на слънцето изчезват в делечината. Внезапно ми става студено и мрачно, но въпреки това откривам поредното отражение в пропукана част от замръзналия язовир и си помислям, че няма нищо по-красиво от суровата планина. Докато бавно потеглям наобратно за пореден път осъзнавам, че природата разкрива най-добре кой какъв е и че пред нея всички сме само прах, оставен на вятъра. 

Голям Беглик 

Голям Беглик